Романът "Зелените очи на вятъра" е първата ми среща с това, което спокойно бих могъл да нарека "български магически реализъм". Суров разказ за живота на три поколения жени в два паралелни свята - този на чувствата и емоциите, завладял радомирския край, и този на материализма, простиращ се отвъд Витоша. Макар двата свята да лежат физически едва на 30-ина километра един от друг, ценностите, които ги определят, ги разделят в двата края на Галактиката.
В Старо село животът е прост, но не и обикновен - хората живеят заедно, често по неволя, и причините за дрязгите помежду им в крайна сметка се коренят в излишъка или в липсата на любов помежду им. Трудността на живота често е неосъзната от староселци, и приемана като обичайна част от битието. Тук живеят най-умното дете на света и жената-къща, без която справедливостта не би могла да възтържествува.
Лъскавият живот в паралелния свят, лежащ по северните поли на Витоша, е поставен на основата на материалното. Тук властват парите, и тези, които ги притежават обяздват тези, при които те липсват.
Световете се преплитат посредством "прескачането" на персонажите от единия свят в другия. И докато за прекършените от живота (и мъжете в него) баба и майка пътят е само в едната посока, то за чистата по душа и тяло внучка нещата не стоят така. Надарените със свръхестествената способност да надушват смъртта (тя винаги пече тава с бадеми) жени решават как да се възползват от дарбата си, но докато баба и майка са се предали пред живота, ставайки робини на материалното, то изглежда, че внучката не само усеща присъствието на смъртта, а има и способността да я вика.
Алегоричен и тежък, романът е оставен с отворен край, на въображението на читателя. ( )